Ах, общественият транспорт, това митично и загадъчно преживяване за градския обитател. „Всяко пътуване с градския транспорт е едно малко приключение“ често си повтарям, докато погледът ми блуждае през зацапания прозорец, а обонянието ми бавно привиква към аромата на кисело зеле и снощна (или сутрешна) ракия, носещ се от човека през 2 седалки. Бидейки млада жена, на която доскоро често й се налагаше да ползва необятните възможности на градския транспорт в културната ни столица Пловдив, мога с часове да дискутирам своята 12-годишна практика в ползуването на ГТ. Разбира се, моят опит съвсем не претендира да е изчерпателен. Тази статия отразява личните ми наблюдения и интимни преживявания, поднесени със солидна доза хумор, из дебрите на енигматичните пловдивски автобусни линии.
- Човекът, седнал на външната седалка, който не се отмества въпреки наличието на правостоящи – това е едно много специфично качество. През годините многократно съм се опитвала да анализирам за себе си това интригуващо социално поведение. Понякога решавам да експериментирам и сядам на външната седалка с твърдото намерение да опитам от тръпката на стоицизма, която наблюдавам у този тип хора. Еми не. Явно не съм от този тип „лоши момичета и момчета“ на градския. В момента, в който вратите се отворят и влязат потенциални седящи хора, дупето ми автоматично се повдига и се помества на вътрешната седалка, за да освободи място за някой да се пльосне до мен (върху мен) с морното си от чакане на рейса тяло.
- Хората, чийто телефон звъни силно и дълго време не го вдигат. Изобщо хората, които не си спират звука на телефона в градския – може би е отживелица, но лично мое мнение е, че на места с ограничено пространство и наличие на доста хора, звукът на мобилните телефони трябва да се спира. Визирам болници, градския, галерии, кино. Натъртвам на кино. За мен просто е въпрос на култура.
- Хората, които водят дълги разговори по телефона – признавам, и аз съм била от тях. Но винаги говоря тихо до степен, че отсрещният не ме чува и това често налага преждевременно приключване на разговора. Да, понякога наистина има спешни разговори, които не търпят отлагане. Но честно, колко спешни неотложни обаждания на живот и смърт, които не могат да почакат да слезете от рейса, получавате на ден? Отново въпрос на възпитание.
-
Тийновете – или всички подрастващи, които намират за жизнено необходимо да слушат силно музика (без слушалки), да водят разговори на твърде висок тон и да си качват краката по седалките (сериозно, това е селско). Наистина, през живота си не съм се наслушала достатъчно на дискусии за контролни или за това кой как се е „нашмулил“ снощи. Но като се загледам в двамата юнаци, едва оцелели след снощния запой, които все още имат девствен мъх над горната устна, се чудя – и ние ли бяхме такива навремето?
-
Хората, които държат на всяка цена да седнат – и не, не е само бабата, която се превива от тежестта на препълнени торби от пазара в 9 сутринта, но изведнъж получава прилив на свръхестествена сила и бързина при наличие на свободна седалка. В Пловдив са характерни т.нар. „копърки“ – малки автобусчета, обслужващи повечето линии, със седящи около 16-18 места и още максимум толкова правостоящи. Това в час пик е потресаващо. В задната част има 4 допълнителни свалящи се седалки, предназначени за трудноподвижни, възрастни хора и майки с колички. Аз лично не сядам на тях, но често се позиционирам там като правостояща в ъгъла. И когато някаква лелка, която очевидно няма двигателни проблеми, поиска да ползва такава седалка (заемайки място за двама правостоящи) при претъпканата задна част на автобуса – ами просто няма къде да се изпаря. Ще ме бута и ръчка с чанти, ще ме гледа като сърдита соц лелка-касиерка, само защото удобно сме се затиснали с околните отвсякъде и няма накъде.
-
Хората, които мрънкат за: условията в градския, за цената на билетчето, за трафика, за политиците, за кмета, за Бойко…Сериозно, возенето в рейса определено не е най-приятното време от ежедневието на градския човек, а превръщането му в неволен слушател и облъчването му с негативна енергия не правят преживяването по-приятно. Ето защо спрях да гледам новини. И като говорим за облъчване…
-
Хората, които миришат – добре, знам, че не всеки има финансова или каква да е възможност да се къпе и пере редовно, разбирам. Тук мисля, че нищо не може да се направи. Не върви да отидеш при дядото и да му кажеш „Изкъпи се“, просто не върви. Виж, за чичковците, дето в 17:30 вече лъхат на джибри – там е въпрос на личен избор. Поне повечето си кротуват тихичко на седалката и не създават проблеми. Освен ако не са от личностите от точка 6. А лятото – о, лятото, време на подбрана селекция от аромати като започнем от пот, ракия, шкембе, още пот, дезодорант Malizia върху още пот…
-
Индивиди от малцинствата – в 116 и други линии, движещи се по направления към махалите, може да се наблюдава следният феномен: два мургави елемента се качват заедно, очевидно се познават и пътуват заедно, но по неведоми причини сядат отзад през поне 4-5 седалки, за да могат да се обръщат и да си водят разговорите, предимно на техния диалект, на висок глас и да дразнят целия автобус. Идилията понякога може да се допълни от слушане на чалга от нечий мургавелски телефон и по-рядко от отказ да си платят билетчето. Този феномен си го обяснявам по следния начин: бидейки от многолюдни семейства с ограничени ресурси и пространство за обитание, тази характерна порода човеци страда от липсата на място. Както и в големите претъпкани градове, те използват всяка възможност да разширят своя индивидуален кръг, като избират локации, които да им дадат „повече въздух“ от колибите, пардон, жилищата, които населяват.
-
Мъжете, които те заговарят и/или ти влизат в личното пространство – представете си, че сте млада, прилично изглеждаща жена, която сутринта се е гримирала, подбрала си е тоалет и с подобаващо самочувствие се е насочила към работното си място, решавайки да ползва услугите на ГТ. Сега си представете, че сте същата млада привлекателна жена, оказала се правостояща в задната част на 11-ката, отиваща на работа, към която се присламчва индивид от мъжки пол на неопределена възраст между 45-57 г., със съмнителни хигиенни навици и още по-съмнителни намерения. Той ви заговаря с тривиалното “Извинете, колко е часът?”, при положение, че е лято, вие очевидно не носите часовник и набързо пресмятате какъв е шансът индивидът да иска да огледа дали смартфонът ви става за крадене. Уви, следващата реплика оборва тази ви теория: “Много сте красива. На работа ли отивате? Дали бихте искали да пием кафе или…нещо друго?” (мазна усмивка и настоятелен поглед, а разстоянието между вас загадъчно се е смалило) Отговаряте предпазливо “Не, благодаря, имам си приятел”, тъй като винаги има шанс срещу вас да стои психопат, който би ви елиминирал заради по-груб отказ. Следва любимото ми “Няма нищо, аз не съм ревнив” – класика в жанра. Драги мъже, знам, че истинските creepers, които намират каненето на random жени по улиците за съвсем нормално, няма да прочетете това или да се впечатлите. Затова се обръщам към дамите – игнор, но бъдете нащрек. Creepy пичът най-вероятно просто събира материал за вечерта, така че внимавайте за случайни “неволни” докосвания. Да, зловещ чичко, който веднъж ме пипна по дупето, точно в онзи момент шофьорът не беше набил спирачки!
-
Шофьорът и кондукторът – бих искала да започна с това, че уважавам професията и труда на тези хора. Не е лесна и всички би трябвало да се съобразяваме с това, за да направим возенето в градския една идея по-малко противно. Аз самата не съм имала проблеми с тях – винаги имам готови точни пари в ръката, не заставам там, където преча на разминаването, благодаря за билетчето и т.н. Но когато в рейса звучи мазна чалга, шофьорът кара сякаш чували с пшеница, псува и коментира на висок глас останалите участници в движението и пътниците в автобуса, пуши – тогава няма как да остана безразлична към простотията. Далеч съм от мисълта, че една забележка, отправена от крехка млада жена като мен към ячкия 52-годишен пушещ шофьор или кондуктор внезапно ще преобърне неговия светоглед и ще го превъзпита повече да не прави така. 95% е вероятността да ми тегли една сочна и да поздрави женските ми предшественици до 9-то коляно. Тогава ми остава само да си му пожелая хубав ден и да си продължа съществуването ☺
Ползването на ГТ не винаги започва добре за някои хора. За други не завършва добре. Със сигурност не е любимата част от ежедневието на хората. Но ако осъзнаем и приемем, че споделяме тази мъничка площ с други представители на човечеството и проявяваме малко повече разбиране към останалите, току виж возенето се превърнало в интересно преживяване. Зависи от гледната точка – ако чалгата на шофьора го прави наистина щастлив, а човекът със звънящия телефон още не може да свикне с мелодията, защото му е нова, защо да се дразня? А и това е чудесна възможност да си побъбря с бабата, която пее и разказва исторически факти за Пловдив.

Leave a Comment